Иван Янев: Шапки долу за 16-годишния Даниел! Разнася вода и храна за пожарникарите и доброволците
Иван Янев
Дрехите ми миришат на пушек и отмалялост, а в очите ми още стои картината на опожарената гора. Имам малко време, преди денят да угасне изцяло, и желая да ви доразкажа за Даниел.
Даниел е на 16, от Сунгурларе, само че в действителност е от София. Сега е при баба си. Шапки долу за това момче!
Днес с сътрудниците от Бургас – Давид и Мила – бяхме влезнали във вътрешността в изгорялата гора край Сунгурларе, с цел да създадем директно включване. Търсехме освен добра позиция, само че и обсег, който се беше трансформирал в необичайност посред апокалипсиса. Гледката беше нереална. От двете ни страни стърчаха овъглени дървета като черни призраци, а по средата се виеше прашен път, мек и сив като лунен пейзаж. Пепелта беше толкоз дълбока, че всяка наша стъпка потъваше до глезените. Пустиня от сажди и тишина, нарушавана само от вятъра.
И тогава, като че ли излязъл от филм за войната в Багдад, от маранята се появи контур. Момче на колело. Беше висок, а колелото му беше очевидно малко и той се поклащаше несигурно по прашния път, борейки се да резервира равновесие. Приближи се и спря до нас.
„ Вие кои сте? “, попита с глас, в който нямаше и диря от боязън. „ Не съм ви виждал в гората. Аз съм тук от три дни. “
В първия миг не реагирах, ангажиран с техниката и мислите си. Но тогава го огледах. Обгорелите му крайници, маратонките, които изглеждаха безусловно „ опечени “ от жегата, и най-много – остарялата брезентова торба от противогаз, преметната през гърба му. От нея се подаваха гърлата на бутилки с вода. Тогава ме сграбчи. Това не беше просто момче, минаващо отсам.
„ Как се казваш? На какъв брой си години? “, попитах го, осъзнавайки какъв брой е рисково тук за едно дете.
„ Казвам се Даниел, на 16 съм “, отвърна той. Разказа ми, че е от София, само че прекарва лятото при баба си в Сунгурларе. И от три дни, откогато огънят бушува, той не е спрял. С колелото си по прашните и рискови пътеки разнася вода и храна за пожарникарите и доброволците.
Отвори остарялата торба. Вътре събираше седем литра вода.
„ Пет литра за хората “, изясни той, „ и два за животните “. Разказа ни без капка горделивост, като че ли беше най-нормалното нещо на света, по какъв начин преди ден намерил дребна катеричка, съвсем припаднала от жегата и дима. „ Дадох ѝ водичка, тя пи, пи и след това избяга в гората “, сподели той и се усмихна леко.
Гледах го и не можех да допускам.
В него нямаше поза, нямаше търсене на популярност. Имаше единствено чисто, неподправено предпочитание да помогне. Той беше като Феникс, роден от пепелта в близост – знак на вярата измежду разрухата. Стана ми кеф, че се запознахме.
Родителите му били държавни чиновници. Каза ми и в кое учебно заведение учи, само че в цялата страст мозъкът ми не го запомни.
Разказвам ви това, тъй като, с цел да видите лицето му по малкия екран, би трябвало да получим позволение от тях. Той няма 18. Утре ще ги потърся, тъй като тази история би трябвало да стигне до повече хора. Тази доброта, която се е вселила в това момче, е по-силна от всеки пожар.
Искам такива да са ни политиците – сърцати и самоотвержени. Искам той да стане политик, само че незабавно си давам сметка, че това надали ще се случи. Прекалено непретенциозен и добър е за този свят.
Той ни остави и още веднъж се понесе с дребното си колело в сивата зной, с цел да продължи своята задача. " И на следващия ден ще съм тук ", бяха последните му думи.
Надявам се на следващия ден отново да го срещна. Надявам се и пожарът най-сетне да бъде угасен. За да ви доразкажа за дребното момче с огромното сърце.
Лека нощ в този момент. И нека утрешният ден донесе повече вяра.
